В печатарската индустрия на Ню Йорк до неотдавна съществуват т.нар. словослагатели, извършващи своеобразна дейност. Те работят по цял ден и най-често подреждат текстовете на обявите.
Навярно се питате: че какво толкова има в това? Тази история си има своя тънък момент.Години наред работата на тези словослагатели паралелно се извършва и от изцяло автоматизирана машина за една десета от времето, необходимо на словослагателите.
Да, правилно прочетохте, работата на тези словослагатели е напълно безсмислена: всеки текст, който те подреждат, незабавно се подлага на претопяване. Тези мъже от години ежедневно ходят на работа, за да извършват по цял ден нещо напълно безмислено и безполезно.
Единственото предназначение на работата им е в края на седмицата да получат седмичната си надница. Под диктата на мощен профсъюз напълно здрави мъже, в разцвета на силите си, биват карани да извършват работа, която технологичното развитие бе изпреварило.Можете ли да си представите с какъв ентусиазъм словослагателите ден подир ден са вършели работата си? Защо са правили тази жертва? Със сигурност не, за да се харесат на шефа си, нито пък заради профсъюза, със сигурност не и в полза на работата, т.е., не и за това да бъдат полезни! Те са правили тази жертва, съгласявали са се с неудобствата, единствено заради заплащането.
Това е тъжната картина на модерния пролетариат, на човека, който приема всичко: неразбрания си шеф, работата, която не го въодушевява, свръхнапрягането на силите си и това да свежда глава, да казва “Да” противно на убежденията си. И всичко това единствено заради материалната изгода, заради фиша в края на месеца,заради изгледите от извънредни възнаграждения, в очакване на повишението си или на пенсията.
Колко по-различен изглежда (на фона на това) животът на изследователя, скулптора, спортиста, на всички онези хора, стремящи се към високо поставена цел! Те са като катерачи, които през студ и вятър, стъпало по стъпало, се издигат по стръмната стена и с всеки метър, изминат от тях, изпитват опияняващото чувство на победата.
Сега навярно бихте възразили: “Всичко онова за изследователя, скулптора, спортиста е красиво и вярно. Моят случай, обаче, е съвсем друг, защото аз съм потопен в мелницата на ежедневието, от която просто не мога да избягам заради всичките мои задължения.” И имате право: ние всички сме изложени на опасността да изтърпяваме работата си, да я понасяме. Да изпълняваме дълга си на мястото, на което сме поставени. Само помислете върху едно: ако работата ни не ни харесва, ако не сме в състояние да се гордеем с резултата от нея, ако страдаме под тежестта на професията си, то тогава никога няма да дадем най-доброто от себе си. Но от това няма интерес никой - и фирмата, за която работим.
В чия “кожа” искате да сте по-скоро? В тази на словослагателя от Ню Йорк или на онзи, въвлечения в борбата за живот, духовно и физически здрав, динамичен човек? Всеки от нас е свободен да избира… Съмнявате ли се в това? Не всеки може да избере да бъде скулптор, лекар или гид в планината. Всеки обаче, има избора да страда пасивно или да действа активно. Това е изборът, пред който сме изправени ежедневно, ежечасово. Това е изборът, който имаме.
Това е изборът, който всеки от нас има. Който се опитва да се измъкне от житейската борба не бива да се учудва, ако заради това изпадне в другата роля - тази на многострадалния. Или да използваме думите на Чърчил: “Не бива да искаме да вършим това, което ни доставя радост, а с радост и въодушевление да подхванем онова, което имаме да вършим!
Тази алтернатива, пред която ни изправя животът, едва ли може да бъде изразена по-ясно, отколкото с библейската мъдрост: “Ако дясното око ти пречи, извади го!”? Лозунгът не гласи: “Примири се със съдбата си и изобщо не се опитвай да предприемеш нещо за елиминиране на страданията ти.” Тъкмо обратното! „Ако дясното око ти пречи, извади го!”
